Прочетен: 1775 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 12.05.2009 01:40
Животът-що е то?
Гатанка с повишена трудност? Въпрос или отговор? Кой знае?
Всяка гатанка завършва с въпрос: „Що е то?”. Когато става дума за живота, със същото питане завършва преживяването на силно разтърстващо събитие. На нас, хората ни е по-лесно да се отръскаваме от въпросите, тъй като знаем, че след всеки отговор мястото му се заема от друг въпрос, а след него от друг, и от друг... и така до образуване на върволица от необясними гатанки. Дали защото ни е в природата или защото просто обичаме да даваме имена на всичко, заблуждаваки се, че това е начин да обясним необяснимото, но много от нас наричат живота „кучка”. Може би с тази дума бягаме от отговорност от лошите моменти и събития и по този начин прехвърляме вина върху „невидима сила”, контролираща живота ни? Или това е най-лесния път да унищожим нежеланите въпроси, бликащи от извора на мислите ни?
Някои древни мъдреци и много народни сказания твърдят, че: „Животът ни е такъв, какъвто си го направим!”. Но когато зло ни връхлети, никой не вярва на тези думи. Всеки един от нас, приема общоприетото правило, че да се греши е човешко, но то е несъвършенно, защото се оповава на вярване за „невидима сила”.
Днес се запитах: „Защо сме устроени така? Нужно ли е да наричаме живота „кучка” и да му сменяме името с какви ли не още цветисти и грозни имена, думи и изрази, когато нещастието почука на вратата ни? Лошите неща, които ни сполитат, неканени гости ли са? И защо, когато му отворим вратата на този нежелан гостенин, прехвърляме заслугата на „невидимата сила” и казваме: „Зъл късмет”, „Съдбата е такава!”, „Така ни е писано!” и прочие? От друга страна, когато всичко е наред и животът ни се струва приказка, когато се радваме на хубави моменти, гордо отсичаме: „Ето виж какво постигнах аз... (тогава употребяваме тази единствена думичка) ...в моя живот!” - като че ли някак изтриваме от съзнанието си съществуването на „невидимата сила” и мигновено заменяме некрасивите думи и изрази с прекрасни определения.
Нека наречем живота - карнавал, защото той е достатъчно пъстър! И тогава - що е то карнавал? Маска, която има две лица - на добро и зло и ние ли сме тези, които решават кое да сложим на нашия си карнавал или това го определя „невидимата сила”?
Казват, че когато един живот угасне, на негово място се ражда друг. Дали е вярно? Може и да е, но кой да каже истина ли е? Може ли този отговор да го получиш от телевизията, например? Не е ли странен факт, че точно докато гледах по BTV предаване, посветено на бъдещи майки и на-вече точно по време на кадър, в който жена ражда, моя приятелка се обади да сподели, че близка нейна роднина е починала при автомобилна катастрофа? Може ли това да се счита за отговор на зададения горе въпрос или е чиста случайност? Ето, че се породи още един необясним въпрос, който се оповава на „невидимата сила”, приема облик на случайност, помагаща да отхвърлим прииждащите въпроси.
Нима да бягаме от реалността и въпросите е другата маска на нашия личен карнавал? Някой ще каже, че не е така, че този пример с телевизията само доказва каква „кучка” е животът. Аз пък от своя страна бих поставила този някой в графа: хора, които се страхуват да погледнат в реалността. Ето днес, например, поканих комшийката на кафе. Сигурно друг не би го направил, защото тя пие и употребява наркотици. Но именно този факт, любопитството и силото желание да й задам въпрос: защо го прави, ме подтикнаха да я поканя. И след като изстрелях въпроса, тя отговори: „Понеже животът е кучка!”. Поисках да обясни, защо смята така, а тя каза: „Ами, не попаднах на подходящи мъже. Томи - приятелят ми - постоянно ми е ядосан за нещо, бие ме и не ми позволява да разговарям с други мъже, даже и със собствения ми брат!”. При такива думи човек би трябвало да чувства съжаление, но не и аз. В мен се разрази огромна буря на отвращение и в един момент тази буря, бушуваща в мен, запрати навън черен облак от назидателни думи. Нарекох това момиче „жалка страхливка”, казах й, че не животът е „кучка”, а това нейното не е никакъв живот. Добавих, че трябва да потърси своя си живот, да помисли за себе си, да скъса всякакви връзки и отношения с този мъж, да не се крие от реалността, пиейки и друсайки се, да се изправи срещу страховете си и да започне да гради реален, пълноценен живот. Сигурно съм й приличала на някой от „Свидетелите на Йехова” или на глупачка, вживяла се в роля на психиатър, а може просто да си е казала: „Коя е пък тази, че да ми казва какво да правя?”. Което е и да е от тези три предположения или друго четвърто, за което не съм се сетила, то й повлия да си замине по най-бързия начин. Не зная дали моите думи породиха в нея буря или потушиха върлуващата в мен, но зная две неща със сигурност. Първо: дадох й тема за размисъл, която поне за малко ще я отклони от лошия приятел и неговото място ще заема аз, и може да се замисли наистина какво да прави с живот „кучка”. Второ: никога повече не ще я поканя на кафе - това е повече от сигурно.
Но тя ми даде и тема за мислене - да продължа да се питам: що е живот? Колко карнавални маски носим със себе си? Достатъчно ли е едно единствено нещо да те тласне до такова огромно отчаяние или така правят само страхливците? Май страхът е друга маска, която всеки от нас често избира за своя личен карнавал? И аз не съм изключение - страхувам се, че ако продължа така, маските ще станат много и ще се загубя във върволицата от въпроси. А и отговор ще мога да дам единствено на себе си, защото всеки човек е различен. Що се отнася до мен, мога да кажа само: ще запазя правото си да греша като човешко същество, когато това ми изнася, ще се радвам на постигнатите лични успехи, когато им дойде времето, ще съм щастлива да споделям всичко с любим човек до себе си, защото, както казва един познат: „Какво е животът, ако си обречен да го живееш сам, да трупаш чувства, успехи и неуспехи, да отдадеш целия си живот в горене за някаква цел или мечта. А когато целта и мечтата бъдат реалност, да се огледаш и видиш, че нямаш никой до себе си, с когото да споделиш това. Тогава всичко изгубва всякакъв смисъл!”. Дали е прав? Не зная. Не и в случая на моята комшийка. Но за себе си той е прав и това е неговият отговор на върволицата от въпроси.
Истини има много. Отговори също.
Жан Пол Сартар е казал: „Съществуването предхожда същността!” и е добавил също, че „Човек е това, което сам си направи!”.
Аз ще си позволя да завърша това мое писание не с моя мисъл или с думи на велик философ, а с част от интервю, дадено от един велик музикант:
„- Какво ти е мнението за живота?
- Ако някога сутрин се събудиш и не видиш Слънцето, то или си умрял, или ти си Слънцето, а може да има и облаци!”. - Джими Хендрикс
Маргарита Стангър
15.02.2010 19:48